неделя, 2 януари 2011 г.

ПРЕЗИДЕНТЪТ НА ПЕЧАЛНИЯ ОБРАЗ – ГЛАВА ВТОРА

В която се разказва как Дон Гоце дари свобода на много нещастници, които бяха насила водени там, където не искаха да отидат

По Мигел де Сервантес

Дон Гоце вдигнал очи и видял, че по пътя им насреща идвали дванадесет души, нанизани като броенични зърна на голяма желязна верига, която омотавала вратовете им. На ръцете си те носели белезници. Водели ги двама конници и двама пешаци: конниците — въоръжени с мускети самопали, а пешаците — с леки копия и мечове. Щом ги съзрял, Сергейчо казал:
— Това са каторжници, осъдени от кралското правосъдие на принудителен труд. Откарват ги сега да гребат в галерите .
— Как така на принудителен труд? — запита Дон Гоце. — Нима крал Боце може да упражни насилие върху когото и да било?
— Не съм казал подобно нещо. Тези хора ги изпращат на принудителен труд в кралските галери за извършените от тях престъпления.
— Все пак — възрази Дон Гоце — тези хора отиват по принуда, не по своя воля там, където ги водят.
— Точно тъй — рече Санчо.
— Щом е тъй — каза господарят му, — налага се да изпълня моите задължения, които ми диктуват да се опълчвам срещу всяко насилие и да помагам на потиснатите. Защото жестоко е според мене да превръщаш в роби същества, създадени от Господа и природата, за да бъдат свободни, още повече, сеньори стражи — добави Дон Гоце, — тези клетници не са направили нищо против вас самите. Нека всеки отговаря сам пред себе си за собствените си грехове, има Бог на небето, който не пропуща да накаже злия и да възнагради добрия, и не е редно честни хора да стават палачи на себеподобните си, особено ако лично те не са пряко заинтересовани в това. А тези тук са доблестни рицари с бели якички, които аз лично позновам – и започна да ги изрежда поименно, като на тържествена заря – проверка – Този тук е сеньор Марио де Николо, сеньор Вальо де Топло, Галеви брадърс, сеньор Алеко Тракторо, Сеньор Златко де Барета . Отправям ви тази молба смирено и кротко и ще ви бъда благодарен, ако я изпълните. Не го ли направите с добро, това копие, този меч и силата на мишците ми ще ви заставят насила да го сторите.
— Що за глупава шега! — рече комисарят. — Това ли измислихте след толкова мъдруване? Вие искате да освободим затворниците на краля! Мислите ли, че сме овластени да го сторим и че вие сте човекът, който може да ни заповядва подобно нещо? Я си вървете, ваша милост, по пътя, оправете цукалото, което носите на главата си, и не търсете под вола теле.
— Вие сте теле! Не само теле, а цял вол и подлец! — викна Дон Гоце.
Едва изрекъл тези слова, той се нахвърли върху му тъй стремително, че човекът не свари да се защити и се строполи на земята от силния удар на копието. И добре стана, защото само събореният конник беше въоръжен с мускет. В първия миг другите стражи се стъписаха и объркаха пред неочакваното нападение, но скоро те се съвзеха, конниците изтеглиха мечовете си, а пехотинците насочиха копията си и дружно нападнаха Дон Гоце, който ги чакаше с голямо спокойствие.
Голяма беда щеше навярно да го сполети, ако каторжниците не бяха използвали случая, който им се предлагаше, за да спечелят свободата си, и не бяха успели да разкъсат веригата, на която бяха навързани. Настъпи такава суматоха, че пазачите, суетейки се между каторжниците, които се освобождаваха от веригата, и Дон Гоце, който ги нападаше, не успяха да свършат нищо полезно. Сергейчо, от своя страна, помогна на Вальо де Топло да разкъса оковите си.
Златко де Барета, който беше много сприхав, убеден вече напълно, че Дон Гоце не е с целия си, щом е можал да извърши глупостта да се застъпи за тяхното освобождение, намигна на своите другари и те, след като се поотдалечиха малко, почнаха да обсипват Дон Гоце с такава градушка от камъни, че той едва смогваше да се брани с щита си. Напразно пришпорваше той коня си. Крантата беше станала нечувствителна към шпорите, сякаш беше от бронз. Сергейчо се заслони зад магарето си и то го бранеше от градушката, която се сипеше върху двамата. Дон Гоце не можа да се запази със същия успех от камъните. Няколко от тях го улучиха в тялото с такава сила, че го събориха на земята. Едва паднал, Марио де Николо се нахвърли върху Дон Гоце, грабна легена от главата му и взе да го блъска по гърба на странстващия прездент и по земята, докато го направи на парчета.
Задигнаха му червеното наметалото, което носеше върху доспехите. Опитаха се да му измъкнат и чорапите, но не можаха поради железните наколенници. На Сергейчо взеха връхната дреха и го оставиха разсъблечен. Разделиха помежду си и останалата плячка и се пръснаха, всеки където му видят очите. Останаха сами магарето и крантата, Сергейчо и Дон Гоце. Магарето, навело глава, замислено поклащаше от време на време уши, сякаш в тях още бучеше каменната буря: Росинант, проснат до господаря си, тъй като и него бяха съборили камъните: Сергейчо полугол , Дон Гоце, крайно натъжен от тези, които така го бяха наредили, след като им беше сторил такава голяма добрина
Като се видя в това бедствено положение, Дон Гоце каза на своя оръженосец:
— Винаги съм слушал да казват, Сергейчо, че да правиш добро на простаци, е все едно да наливаш в морето вода. Ако бях те послушал, щях да избягна това голямо огорчение. Но стореното — сторено. Търпение и нека това ми послужи като урок за в бъдеще!
— По-скоро аз ще стана турчин от партията на Доган — рече Сергейчо, — отколкото вие да се поучите, сеньор !

Няма коментари:

Публикуване на коментар