Дядо ми, по майчина линия, Нигохос Гарабед Нигохосян никога не ме е виждал. Аз него също. Той е бил дърводелец и дърворезбар и е имал няколко работници в малка работилница. От разказите на майка ми знам, че е имал много отрязани пръсти от дърводелските машини и инструменти, но с осакатените си ръце е чертал чертежи, които са били красиви като картини.
Бил е наеман от клиенти в цялата страна за значими обекти, като банки и министерства. Негово дело са вратите на катедралния храм „Успение Богородично” във Варна. За съжаление от оригиналните врати, в момента , са останали само две. Другите са заменени от някакви странни дървено – ламаринени приумици. В разговор с подпийнал отец от варненската епархия, който назнайваше доста неща за бившата Държавна сигурност, разбрах, че оригиналните врати са били продадени. Неизвестно от кого и на кого. На варналии поне корабите са им под ръка.
Той е изпълнил и дървената конструкция на първия хотел в курорта „Св. Св. Константин и Елена”. Разбира се там където има дървена конструкция има и другари, които да драснат клечката кибрит в името на светлото бъдеще. Хотела е изгорял без остатък. Сега в курорта, около каменните основи, останали от изгорялия хотел, можете да видите модерни сгради, около които хора с колхозни физономии разговарят на руски.
Този тъжен разказ може да продължи, но ще спра до тук, защото ми е трудно да разказвам. Вероятно не бих занимавал никого с всичко това, ако беше една случайна история.Но съдби като тази на моята фамилия имат стотици хиляди семейства в България и заради тях съм длъжен да публикувам тази поредица.
Все пак искам да ги попитам : Вие ще простите ли ?
ЗАЩОТО АЗ НЯМА ДА ПРОСТЯ !
Следващата част от поредицата ще озаглавя „Спомен за моя баща”.
Няма коментари:
Публикуване на коментар