СПОМЕН ЗА МОЯ БАЩА

Баща ми Никола Йорданов Николов беше последовател на „ Църквата на адвентистите от седмия ден „ или така наречените съботяни. Прищявката на съдбата го свързала с тези хора още в младежките му години. През 1951 както и всички негови връстници той постъпил в армията, но решил да не се отказва от религиозните си разбирания и в крайна сметка бил предаден на Военен съд.
Процесът бил срещу няколко младежи с едно и също обвинение. По време на процеса военният прокурор излязъл от равновесие и попитал баща ми:

- Добре де, момче, представи си , че утре е събота. Гръцките империалисти преминават границата на социалистическата ни родина. Достигат до София, убиват майка ти, изнасилват сестра ти. А ти ще стоиш и ще гледаш, понеже е събота. Така ли ще се получат нещата?

На което баща ми, който бил двадесет годишно момче, отговорил:
- Другарю прокурор, ако всички бяха като мене, никой никого нямаше да убива и никой никого нямаше да изнасилва.

Тази размяна на реплики очертава колосалния сблъсък между две ценностни системи тази на бившите комунисти, за които всичко е революции, лозунги, убийства , арести, изнасилвания и една друга ценностна система – на обикновените хора, които искат да изживеят достойно живота си.
След тази размяна на реплики баща ми поема пътя към затвора, а аз и брат ми години на ред носехме „ на челата си” клеймото – деца на осъждан.
Гаврата с него и семейството не престана и след промените. За обезщетяване на случаи, като неговия има приет закон, за който аз публикувах, перди време, материал във вестник „Гласове” със заглавие „Печалният сериал продължава”. Предвиденото обезщетение за съсипания му живот и този на семейството е толкова малко, че повече прилича на подигравка. На всичко отгоре, наследниците на тези, които осъдили баща ми, не можаха да превъзмогнат себе си и да му дадат полагащото се по калпавия закон, за който ви споменах.
В резултат на лавината от престъпления с които беше засипано семейството през последните двадесет години, баща ми умря в цигански катун при крайна мизерия, без да може да види България, като цивилизована европейска държава.
Бившите комунисти не му простиха това, че за разлика от тях, той беше честен, добър и достоен човек.

Следващата част от поредицата ще озаглавя „Спомен за мен”.

СПОМЕН ЗА МОЯ ДЯДО

Дядо ми, по майчина линия, Нигохос Гарабед Нигохосян никога не ме е виждал. Аз него също. Той е бил дърводелец и дърворезбар и е имал няколко работници в малка работилница. От разказите на майка ми знам, че е имал много отрязани пръсти от дърводелските машини и инструменти, но с осакатените си ръце е чертал чертежи, които са били красиви като картини.
Бил е наеман от клиенти в цялата страна за значими обекти, като банки и министерства. Негово дело са вратите на катедралния храм „Успение Богородично” във Варна. За съжаление от оригиналните врати, в момента , са останали само две. Другите са заменени от някакви странни дървено – ламаринени приумици. В разговор с подпийнал отец от варненската епархия, който назнайваше доста неща за бившата Държавна сигурност, разбрах, че оригиналните врати са били продадени. Неизвестно от кого и на кого. На варналии поне корабите са им под ръка.
Той е изпълнил и дървената конструкция на първия хотел в курорта „Св. Св. Константин и Елена”. Разбира се там където има дървена конструкция има и другари, които да драснат клечката кибрит в името на светлото бъдеще. Хотела е изгорял без остатък. Сега в курорта, около каменните основи, останали от изгорялия хотел, можете да видите модерни сгради, около които хора с колхозни физономии разговарят на руски.
Този тъжен разказ може да продължи, но ще спра до тук, защото ми е трудно да разказвам. Вероятно не бих занимавал никого с всичко това, ако беше една случайна история.Но съдби като тази на моята фамилия имат стотици хиляди семейства в България и заради тях съм длъжен да публикувам тази поредица.
Все пак искам да ги попитам : Вие ще простите ли ?
ЗАЩОТО АЗ НЯМА ДА ПРОСТЯ !

Следващата част от поредицата ще озаглавя „Спомен за моя баща”.