четвъртък, 29 декември 2016 г.

Неявните фирми на ДС и приватизирането на контрабандните им канали след промените




Министърът на вътрешните работи (1973-1988) ген. Димитър Стоянов е един от комунистическите функционери които е запознат с подробности за създаването и функционирането на неявните фирми на Държавна сигурност.
Снимка: Пресфото-БТА, Живко Ангелов.


Задграничните дружества с българско участие по време на управлението на Българската комунистическа партия (БКП) се превръщат в една от централните теми на политическия и обществения дебат веднага след промените през 1989 г. в България. Това е напълно логично, защото в основата стои въпросът за съдбата на стотици милиони долари държавни средства. Както много други сектори на икономиката, дейността и управлението на задграничните фирми като част от системата на външната търговия по време на управлението на БКП имат строго поверителен характер и стават обществено достояние чак след рухването на тоталитарната система.
За периода 1961–1991 г. НРБ създава над 450 дружества в чужбина.[1] Съвкупно те представляват най-голямата задгранична инвестиция по времето на комунизма и част от тогавашната система на външна търговия. В тях само за уставен капитал и покриване на загуби на губещи фирми държавата е вложила най-малко 712 млн. долара[2].
Условно те могат да бъдат систематизирани в три основни групи:

-          Първа група – фирми на Държавна сигурност (ДС) или т.нар. „неявни фирми“, свързани с дейността на Първо главно управление на ДС (разузнаването), изпълняващи задачи по осигуряването (кражби) на ограничени от Запада ембаргови технологии, и дружества за извършването на „скрит транзит” (държавна контрабанда) под контрола на структури на Второ главно управление на ДС (контраразузнаването);
-          Втора група – търговски фирми (най-многобройните), извършващи износа и вноса на стопанските и външнотърговските организации, чиято цел е разширяване на съществуващите пазари и завладяване на нови.
-          Трета група – производствени дружества (създадени на базата на придобиването на дялове във фалирали западни фирми)[3].

В настоящата глава са разгледани неявните фирми на ДС.[4] Названието им идва от факта, че те са регистрирани от представители на ДС в чужбина по начин, по който това участие да не е явно, подобно на съвременните офшорни дружества, като целта е да не се разбере кой точно стои зад тях. Без проследяването на техния генезис трудно би могло да се изясни как неявните фирми още в началото на промените бързо се превръщат в един от основните източници, захранващи корупционната среда в България.
Прототип на неявните фирми на ДС е първото създадено в чужбина дружество с българско участие „Имекстраком”. То е регистрирано през 1961 г. във Вадуц, Лихтенщайн, и е първата задгранична фирма на основаното в края на 1960 г. в НРБ Държавно търговско предприятие (ДТП) „Тексим”, чийто ръководител е Георги Найденов, полковник от Първо управление на ДС. За регистрацията на „Имекстраком” е използван местен адвокат във Вадуц, който по документи формално се води неин собственик, но с него е сключено друго споразумение, според което само формално я представлява, а реалният ? собственик е кадровият служител от ДС. Първоначалната цел за създаването на „Имекстраком” е чрез нея да бъде прикрито участието на НРБ в продажбата на оръжие на Алжирския фронт за национално освобождение.
Покрай цялата си търговска дейност бързо развиващото се през 60-те години на ХХ в. ДТП „Тексим” използва неявните си задгранични фирми и за извършване на контрабанда на различни стоки, както и на оръжие с цел лично облагодетелстване. Незаконната дейност е засечена от ДС, която вижда перспектива в това и препоръчва, „ако по принцип ЦК на БКП даде генерално разрешение за вършене на контрабандна търговия, да се поиска тази дейност да се извършва само от една търговска централа“[5]. От своя страна, върхушката на БКП начело с Тодор Живков също вижда потенциала за използването на една напълно незаконна дейност, каквато е контрабандата, за партийни цели. Така е поставено началото на политика, която не само нарушава международните норми, но издига ДС над законите с цел да се осигури чадър върху елита на комунистическия режим и да се контролира незаконната дейност за милиони долари. Моделът е възприет, усъвършенстван и работи безотказно в продължение на трийсет години от управлението на БКП. След промените контрабандата, извършвана до 1990 г. от ДС в полза на партията, става мощен генератор на корупция и нова престъпност, захранва черни партийни каси и е източник на бързо и незаконно забогатяване. С част от милионите от този основен стълб в сивата икономика, характерен за всички години след 1989 г., се купуват политически индулгенции, корумпират се институции като МВР, митниците и различни звена от съдебната власт.
Още преди ръководството на БКП да официализира политиката за извършване на държавна контрабанда, скрита зад евфемизма „скрит транзит”, Второ управление на Комитета за Държавна сигурност (КДС) докладва, че по мрежата на контрабандата са навързани членове на БКП, бивши партизани, активни борци против фашизма, бивши полковници от Управление „Гранични войски“ и бивши оперативни работници от ДС. Преди да пристъпи към реализирането на контрабандните сделки, „ръководството на „Тексим“ е получило разрешение от другаря Лъчезар Аврамов (министър на външната търговия) и съгласие за съдействие по линия на ДС от другаря Григор Шопов (заместник-министър на вътрешните работи)“[6].
Правителството на Тодор Живков възприема предложената от ДС схема и слага „ред“ в контрабандната търговия, но не чрез „Тексим“, а с ново търговско предприятие – „Кинтекс”. То замества „Тексим“ и Инженерното управление в търговията с оръжие. В секретното разпореждане на МС от юли 1966 г. на „Кинтекс“ освен търговията със специално имущество се възлагат и „реекспортни и други сделки“[7]. Само година по-късно с „лично строго секретно“ разпореждане на МС № 189 от 19 юли 1967 г. се задават нови правила за партийно-държавния контрол над контрабандата, определена вече като „транзитна търговия“. В структурата на „Кинтекс” е създадена специална Трета дирекция „Скрит транзит“. Тя е разделена на три кантори. Първата осъществява „скрит транзит“ на специално имущество, втората – търговия с цигари и алкохол, а третата – с луксозни стоки. Впоследствие започват да се контрабандират битова електроника, злато, сребро, ценности от благородни метали, забранени лекарствени препарати, психотропни вещества.
Управлението на БКП добре съзнава, че контрабандата е напълно незаконна дейност. По тази причина ДС е натоварена да изгради такава система, която да гарантира дълбока конспиративност. Целта е този вид търговски операции да не бъдат разкрити, а НРБ и комунистическата партия да бъдат предпазени от евентуално компрометиране в международен план. Това е причината в създадената схема основна роля да играят няколко задгранични фирми. Поради специфичната си дейност те съществено се различават от обичайните търговски дружества, създадени по линия на външната търговия. Водещият принцип в неявните фирми за извършване на „скрит транзит“ е, че те са от типа на днешните офшорни дружества, т.е. със скрит собственик.
Такива задгранични фирми на „Кинтекс“ са „Инар Анщалт фюр Аусен унд Транзитхандел“, „Сокотройд Етаблистман“, „Корестал Анщалт фюр Аусен унд Транзитхандел“ и „Гудекс Анщалт“. Техен основател е лихтенщайнският адвокат Грегор Щегер. Няма точни данни за годините, когато са регистрирани. От четирите фирми само „Инар“ присъства в отчетите на Министерството на външната търговия (МВТ) през 60-те години на ХХ в., което доказва, че тя е една от първите фирми на „Кинтекс“, образувана след създаването му през 1966 г. Останалите три фирми вероятно са регистрирани през първата половина на 70-те години. Въпреки че след 1985 г. е спряно извършването на „скрит транзит“ чрез фирмите на „Кинтекс“, четирите дружества извършват други специфични операции и са заличени в лихтенщайнския публичен регистър едва на 19 юни 1991 г.[8]
В държавната контрабанда „Кинтекс“ използва опита на „Тексим“ при регистрирането на „Имекстраком“ и копира схемата за прикриване на следите към НРБ, като също избира Лихтенщайн за място, където да регистрира своите фирми. „Инар“, „Соколи“, „Корестал“, „Сокотрейд“ и „Гудекс“ са основани като фирми тип „Анщалт“ – пощенски кутии с генерално представителство в София, ръководено от генералния директор на „Кинтекс“ Иван Дамянов, откъдето всъщност се извършва реалната дейност. Именно от тези представителства се ръководят контрабандните операции. Те разполагат със специални бази и складове в близост до София, както и на пристанищата във Варна и Бургас. Организиран е специален режим, който позволява безпрепятственото преминаване на контрабандните стоки през страната и през гранично-пропускателните пунктове и митниците на влизане и на излизане от България. Дейността е обезпечена от ДС, а нейни служители не само оглавяват фирмите и офисите им в София, но и работят във всички свързващи звена по веригата.
Нивото на конспиративност се качва с още едно стъпало през 1978 г., когато правителството на Станко Тодоров приема „лично строго секретно“ решение № 148 от 31 юли 1978 г. за „скритата транзитна търговия“. Ето как тогавашният министър на външната търговия Христо Христов[9] обяснява „скрития транзит“:

Дейността започна със секретно разпореждане №189 от 19 юни 1967 г. на Министерския съвет. През март 1978 г. изготвих доклад до председателя на Министерския съвет Станко Тодоров, с който исках да се измени първоначалната база по този въпрос. С цел да се подобри „транзитната“ търговия беше разрешено само на ДТП „Кинтекс“ и на представителствата му да извършват такава търговия. Бяха взети мерки за осигуряване секретност на „скрития транзит“ с цел да не се допусне компрометиране на България. За целия период от приемане на решението през 1978 г. до отменянето му през 1985 г. мога да кажа, че печалбата на България от „скритата транзитна търговия“ не е повече от 150–200 млн. долара[10].

С новите правила Министерският съвет нарежда да се използват фирми зад граница за прикриване на държавната контрабанда, за да „не се допуска компрометиране на български физически и юридически лица“[11]. Според строго секретния правителствен документ контрабандата обхваща търговията по суша, море и въздух със стоки, „поставени под особен международен търговски режим, операции с парични ефективни и ценни книжа, както и стоки с особени качества и високи стойности, за които клиентите доставчици нямат официално разрешително за преминаване транзит през съседни на България страни и вносно разрешително за страната получател“[12].
В един „лично строго поверителен“ доклад на министъра на външната търговия Христо Христов до министър-председателя Станко Тодоров от 1978 г. се посочва, че годишната печалба от контрабандата по това време е между 12 и 17 млн. долара, а оборотът е над 100 млн. долара.[13] „Кинтекс“ и задграничните му фирми се отчитат по специална извънбюджетна сметка към отдел „Специален“ в Министерството на финансите, създаден през 1959 г., за който знае само съответният финансов министър. От 1968 г. от тази черна каса се финансира ЦК на БКП и се изплащат хиляди левове представителни пари на т.нар. „правоимащи“ – върхушката на комунистическата партия начело с Живков.
Само за осмата петилетка (1980–1985) от „скрит транзит“ е отчетена чиста печалба от над 49,5 млн. валутни лева.[14] Отчитането на контрабандата става по т.нар. „резервна валутна програма“. Финансирането и кредитирането на тази дейност се извършват по необнародваната Наредба за финансиране и стимулиране на специфичните външнотърговски операции, утвърдена от министъра на външната търговия, „Кинтекс“, БНБ, министъра на финансите и Държавния комитет по планиране. Бившият министър на външната търговия Христо Христов посочва:

Резервната валутна програма беше за реекспорт, преработвателни и транзитни операции. Това мероприятие по моя инициатива беше наречено „Резервна валутна програма“. Същата беше регламентирана с наредбата за т.нар. „специфични операции“, а утвърждаването ? стана с решение №331 от 1977 г. на Политбюро на ЦК на БКП и се възложи като план на МВТ. Средногодишно размерът на валутните постъпления беше около 130 млн. щатски долара. По мои груби изчисления за периода, през който съществуваше резервната валутна програма, в страната са внесени 1,4 млрд. долара.[15]

Само през петата петилетка приходите от тази дейност имат следното изражение – 2,1 млн. валутни лева от износ, 238,1 валутни лева от реекспорт (в това число 49,5 млн. от „скрит транзит“). От едно писмо на „Кинтекс“ до Главна прокуратура се разбира, че за периода 1985–1987 г. по сметките на отдел „Специален“ в Министерството на финансите са преведени 71,3 млн. лева от специфични операции.[16] Общо за периода 1980 г. – април 1990 г. валутните постъпления от специфични външнотърговски операции възлизат на 1 117 869 000 валутни лева.[17]
През 1985 г. Живков и Политбюро на ЦК на БКП нареждат провеждането на т.нар. „възродителен процес“. Дейността на задграничните фирми на „Кинтекс“, използвани за контрабанда, е отменена със строго поверително решение на Бюрото на МС № П-163 от 9 август 1985 г. Трета дирекция „Скрит транзит“ в оръжейната фирма е закрита. Висшето партийно и държавно ръководство предприема тази мярка, тъй като се опасява, че Турция може да разкрие извършваната контрабанда като реакция срещу насилственото преименуване на българските турци, защото основният канал на стоките продължава да минава през нейна територия. Четирите неявни лихтенщайнски фирми на „Кинтекс“ са запазени за извършване само на реекспортни и на някои други специфични операции. Въпреки страховете от международно компрометиране на НРБ, не след дълго на партийното ръководство е предложено държавната контрабанда да продължи с друг задграничен участник. Министърът на външната търговия Христо Христов предлага на правителството тя да се поднови, като се прехвърли на една-единствена неявна задгранична фирма – „Икомев“. Фирмата е създадена от ръководителя на „Тексим“ Георги Найденов през 1964 г. Тя е регистрирана във Вадуц, Лихтенщайн, от адвоката д-р Иво Бек, администратор на една част от фирмите на „Тексим“, базирани в княжеството. Оригиналната цесионна бланка на „Икомев“ показва, че фирмата е вписана в регистъра на 10 декември 1964 г.[18] След закриването на „Тексим“ е прехвърлена към ВТО „Интеркомерс“.
От 1985 г. на нея изцяло е възложено осъществяването на „скрития транзит“, който дотогава се извършва чрез лихтенщайнските фирми на „Кинтекс“. Открито е представителство на „Икомев” в София към външнотърговската организация „Интеркомерс“. Това става с поверителна заповед на министъра на външната търговия Христо Христов, като в нея е посочено, че целта на откриването на представителството е „получаване на допълнителни валутни постъпления за страната“[19]. Предмет на дейност на представителството стават: реекспортни операции с цигари, напитки, медикаменти, часовници, битова електроника и стоки за широка употреба; посреднически услуги при транспортиране, съхранение и преопаковка на чужди стоки като скъпоценни метали, скъпоценни камъни, перли, валута, медикаменти, цигари, напитки, часовници; сътрудничество в преработката на благородни метали, скъпоценни камъни и перли. Представителството на „Икомев“ е оглавено от бившия кадрови служител на МВР-ДС Божидар Йорданов. Той е роден през 1940 г. в с. Галиче, Врачанско. До 1984 г. е служител в едно от елитните управления на МВР-ДС[20], след което преминава на ръководна работа в Трета дирекция „Скрит транзит“ на „Кинтекс“. Неговото име се свързва с ръководството на неявните задгранични фирми „Корестал“, „Сокотрейд“ и „Инар“. Божидар Йорданов посочва как се е стигнало до активирането на „Икомев“:

С излизането на правителственото разпореждане №163 беше закрита Трета дирекция при „Кинтекс“. Тъй като не бяха изчистени всички въпроси с устройството на служителите на дирекцията, голяма част от тях останаха без работа. Във връзка с това аз излязох с аргументирано предложение пред ръководството на МВТ за създаването на легални форми за търговска реализация на същите стоки. Поддържаше ме и Иван Дамянов. Предложението не беше прието в този вид. По повод на разговорите обаче министър Христо Христов изказа предложение за изнасянето на дейността на дирекцията зад граница – само търговията с цигари, напитки и луксозни стоки. Идеята беше да се използват замразени в момента фирми, регистрирани зад граница. Христов лично предложи това да бъде фирмата „Икомев“.[21]
               
„Икомев“ наследява схемата и каналите на държавната контрабанда от фирмите на „Кинтекс“. Активите и пасивите на фирмите „Сокотрейд“, „Корестал“ и „Гудекс“ са прехвърлени на представителството на „Икомев“ в София. „Икомев“ получава безвъзмездно тяхното недвижимо имущество в България. Наследството е голямо – няколко бази, складове, товарни и леки автомобили. „Икомев“ е захранена от „Кинтекс“ не само с бази и със смазана контрабандна схема, но и с кредит от 7 млн. долара (8,2 млн. валутни лева). Преди това оръжейната фирма през 1983–1984 г. го е получила с разрешение на МВТ като част от по-голям безлихвен кредит в размер на 31,4 млн. валутни лева от фонд „Заеми за оборотни средства“. Милионите, които „Икомев“ получава, всъщност представляват стойността на контрабандния алкохол и цигарите, които фирмата „наследява“ в секретните складови бази. В едно писмо на МВТ се посочва, че става дума за цигари „Ротманс“, „Дънхил“, „Пал Мал“, „Марлборо“, водка „Русская“ – 200 000 бутилки, и 200 кашона различни видове уиски.[22] През периода октомври 1987 г. – март 1990 г. „Икомев“ провежда операция по превоза на над 40 тона сребро от София до Цюрих със самолети на БГА „Балкан“. Среброто е изнесено от БВТБ за продажба и купуване на злато, а „Икомев“ е посредник на комисионни начала.
С настъпването на политическите промени в България малцината посветени в операциите на фирмата бързат да заличат доказателствата. „Търговската документация за дейността на „Икомев“ в София беше унищожена по лично разпореждане на министър Христов“[23], признава бившият ? ръководител Божидар Йорданов, който избира да остане в Австрия.

През 1989 г. се появява още една задгранична фирма, чрез която „Икомев“ разширява схемата на дейността си, включително и за операции по линия на държавната контрабанда. В справка на Второ главно управление на ДС и на Четвърто управление на ДС от май 1989 г. за „скритата транзитна търговия“ е изтъкнато, че с цел улесняване на задграничната дейност на „Икомев“ е създадена брокерска фирма в Швейцария с директор Никола Попов – бивш заместник-директор на Българската търговско-промишлена палата и зет на Андрей Луканов.[24] Името на въпросната фирма е „Гардаг“ и въпреки швейцарската ? регистрация седалището ? се намира във Виена. Тя е създадена с български капитали, но не е установено от коя организация, кога и по силата на какъв нормативен акт. При извършена оперативна проверка по т.нар. „скрити“ (секретни) фондове в БВТБ е установено, че на името на Никола Попов има открита партида, по която е засечено движение на крупни суми във валута. „Гардаг“ се използва от „Икомев“ по различни сделки. Тя се явява получател на среброто от българския стратегически резерв, което БВТБ продава на Запад чрез „Икомев“. От една докладна записка от 10 октомври 1989 г. от директора на представителството на „Икомев“ в София Божидар Йорданов до министър Христо Христов става ясно, че с поверителна докладна записка от 17 ноември 1989 г. е разрешено на търговския екип на „Икомев“ да премине на задгранична работа към фирмата „Гардаг“ – Швейцария, чрез „Техноимпекс“. С документа генералният представител на „Икомев“ е поискал договорът за задгранична работата по-нататък вместо от „Техноимпекс“ да се изпълнява от фирмата „Тератон“ – София. Министър Христов е резолирал докладната със „Съгласен“.
„Тератон“ по това време също е нова фирма.[25] Вписана е в регистъра на Търговската палата на 16 януари 1989 г. с Решение № 284 като самостоятелно юридическо лице – търговско предприятие в системата на „Битова електроника“. Предметът е търговска и инженерингова дейност в страната и в чужбина в областта на битовата електроника и друга електронна техника. „Тератон“ притежава утвърдено от министър Христо Христов разрешение за продажба на ловно, декоративно и спортно стрелково оръжие, както и правото за осъществяване на внос на ембаргови стоки и технологии. Тя има статут на външнотърговска организация първа категория при реализиране на специфична външнотърговска дейност. В нея работят редица бивши служители на МВР-ДС.[26] Уставният фонд възлиза на 79 000 лева, а неин генерален директор е Младен Мутафчийски[27]. Търговията с ембаргови технологии в областта на електрониката е причината „Икомев“ да потърси контакт с „Таратон“. Сключен е едногодишен договор между тях, а след изтичането му Мутафчийски обяснява:

Служителите на „Гардаг“ – Йорданов и групата му, дойдоха и обявиха, че вече представляват крупни чуждестранни фирми от САЩ и Европа и че имат сключени индивидуални договори с тях. Предложението им беше „Тератон“ да подпише с тях договор за обслужването на тези чуждестранни фирми, представлявани от тях в България, който да включва и осъществяване на финансови услуги с водене на техни банкови сметки в български банки[28].

Ръководството на „Тератон“ смята, че това е изгодно и подписва договор, като движението на сумите по банковите сметки се осъществява само по искане на чуждестранните партньори.Връзката между „Икомев“ и „Тератон“ протича и по друга линия. Прехвърленият заем от „Кинтекс“ на стойност 7 млн. долара във вид на налични стоки на „Икомев“ впоследствие е повторно прехвърлен, този път за изпълнение на „Тератон“. Фирмата ползва складовите помещения на „Икомев“ и групата от митнически служители, които са я обслужвали. Кредитът е прехвърлен с договор от 23 април 1990 г. По това време БКП вече се е преименувала на БСП, а посветеният в схемите на държавната контрабанда и фирмите изпълнителки министър на външноикономическите връзки Андрей Луканов е избран за премиер и управлява с първото си правителство.
Привилегированото положение на „Икомев“ позволява бърза и лесна промяна на представляващите я български предприятия. Така със санкции на Министерството на външноикономическите връзки (МВИВ) от „Интеркомерс“ тя преминава в „Техноимпекс“, а оттам в „Тератон“. Във финалната фаза на „скритата транзитна търговия“ в МВИВ е съществувала идея дейността на фирмите от схемата на „Икомев” да бъде прехвърлена на „Тератон“. Вероятно поради напора на последвалите политически и икономически промени този план не се осъществява. До подписване на приемателно-предавателни протоколи и приемане и предаване на активи така и не се стига.

През 1988 г. Вадуц, Лихтенщайн, е избран за регистрирането на ново българско неявно задгранично дружество – „Сироко“ (Sirocco). Неговото седалище в княжеството е формално, защото и тук се прилага познатата схема при регистрацията на фирмите на „Кинтекс“ и фирмата „Икомев“. Цялата дейност и ръководството на „Сироко“ се осъществяват от разкритото в София генерално представителство. Инициативата за тази фирма идва от СО „Комплексна автоматизация на технологичните процеси“ (КАТП). Това става през декември 1987 г., когато с докладна записка до председателя на КАТП Ненко Горанов директорът на дирекция „Задгранични фирми, дружества и износ“ в предприятието Емилиян Гебрев предлага създаването на фирма тип „Анщалт“ в системата на КАТП. Предложението е прието след съгласуване с министър Христо Христов и през март 1988 г. е утвърдено с резолюция на министъра на външноикономическите връзки Андрей Луканов. Предметът на дейност на дружеството е износ, внос, реекспорт и транзит на всички видове стоки. В докладните към създаването се посочва, че „дружеството ще бъде използвано и за внос на ембаргови елементи, възли и детайли, необходими за производството на различни видове машини с цифрово-програмни устройства, без тази дейност да бъде обявявана пред довереното лице – адвоката“. Методическото ръководство на дружеството следва да се извършва от звеното „Задгранични дружества“ при МВИВ. В друг поверителен доклад за създаването на „Сироко“ министър Христо Христов посочва, че „за прикриване собствеността на фирмата местният администратор издаде бланкова (чиста) цесия, която ще се съхранява в БВТБ“[29]. В същия доклад се посочва, че фирмата „се използва и за внос на ембаргови стоки, като част от тях ще бъдат реекспортирани за СССР“. Министър Христов подробно обяснява, че „с цел прикриване приходите и търговските операции всички по-специфични и крупни сделки няма да бъдат обявявани пред властите в Лихтенщайн, като за целта изискваният годишен баланс от местните власти предварително ще бъде манипулиран“[30].
Уставният капитал е определен в размер на 30 000 швейцарски франка, които КАТП трябва да плати. Щатът е около десет души. За генерален представител на дружеството е упълномощен директорът на дирекция „Задгранични фирми, дружества и износ” в КАТП Емилиян Гебрев[31], който прави предложението за създаването му. Той е с висше икономическо образование, а баща му е служител в системата на МНО. През периода 1979–1981 г. Гебрев работи в Централния съвет на Организацията за съдействие на отбраната като специалист в отдел „Материално-техническо снабдяване“. После, до ноември 1988 г., постъпва на работа в „Кинтекс“. В началото е специалист в отдел „Международен транспорт и застраховки“, а впоследствие е негов ръководител. От ноември 1988 г. до септември 1989 г. е назначен в СО КАТП като директор на дирекция „Задгранични дружества“.
Регистрацията на дружеството във Вадуц се оказва проблемна. Гебрев го регистрира с друго име и със средства, предоставени от д-р Димитър Скендеров, президент на „Интертранс“ – Цюрих, като издадената бланкова цесия остава на съхранение при Скендеров до възстановяването на средствата.[32] На 14 декември 1988 г. във Вадуц е регистрирана фирмата „Ширио“ (Scirrio Establishment). Дружеството във Вадуц се представлява от местния адвокат Ханс Гаснер, доверено лице на българската страна, който обаче не е посветен в някои от „специфичните“ операции на фирмата, свързани с държавната контрабанда. Доказателство, че още в началото „Ширио“ се включва в тази схема, територия на „Икомев“, дава един документ за дейността на фирмата, подписан от ръководителя Гебрев:
           

Успоредно с официалния транзит по желание на клиента ще се организира и скрит транзит на някои видове луксозни стоки, благородни метали, електроника и др. Стоките ще се доставят от самите партньори и в някои случаи от нас. При нужда ще се съхраняват в нашите складове и по желание на партньора ще се препращат в съответната страна. В такива случаи ползваните транспортни средства, били те водни съдове или МПС, са съоръжени със специални скривалища и са собственост на партньора – с чужд водач и регистрация. Отговорността пред чуждите власти за скрития транзит изцяло ще пада върху нашите партньори[33].
           
Всички служители се назначават след даване на специален допуск от МВР – „държавна тайна“. От КАТ осигуряват 15 специални регистрационни талона и табели, които да не подлежат на проверка. За прикриване на дейността фирмата се снабдява и със специален склад на пристанището в Бургас. „Ширио“ се ползва и с други привилегии. Първата е, че в ситуацията на остра икономическа криза получава финансова инжекция в размер на 1 млн. долара. Срокът на кредита е едногодишен при 3 процента лихва, като е изплатен през юли 1990 г. Втората привилегия е, че фирмата е освободена от данъци за периода 1988–1990 г. Със „специфичната дейност“ на „Ширио“ са запознати вицепремиерът и министър на външноикономическите връзки Андрей Луканов и министърът на икономиката и планирането Стоян Овчаров. Политическите промени и рязко изменената икономическа конюнктура насочват дейността на „Ширио“ към търговия с ловно и спортно оръжие и боеприпаси. Преди това обаче, през 1989 г., тя се отделя от стопанското обединение, към което се води, и извърша пререгистрация и промяна на името си по Указ № 56. Цесията на фирмата се съхранява от Гебрев и това го прави едноличен собственик. На 12 октомври 1989 г. в Софийския градски съд е регистрирана чуждестранна фирма – филиал „Ширио“, представлявана отново от Емилиян Гебрев. По-късно в следствените документи по случая „Ширио“ се посочва, че от установените обстоятелства може да се направи предварителният извод, „че се касае за скрита приватизация“[34].
Основна дейност на „Ширио“ през следващите две години става оръжейната търговия, за която получава лиценз. Нещо повече, през фирмата минава голяма част от вноса и износа на основните български оръжейни заводи. Очевидно търговският опит и връзките, които Гебрев натрупва при комунизма, му помагат да се ориентира бързо през първите години на промените и да развие бизнес, който четвърт век след 10 ноември 1989 г. да го превърне в един от крупните оръжейни търговци в България.

„Лотос Дженерал Трейдинг Лимитед“ е регистрирана в търговския съд във Виена на 16 януари 1989 г. като частна търговска фирма, занимаваща се с произведения на изкуството. Президент на фирмата е ръководителят на „Икомев“ Божидар Йорданов. Ето какво казва за нейния произход бившият министър на външната търговия Христо Христов:
           
От разговор с Божидар Йорданов през 1989 г. по искане на министър Луканов разбрах, че това е фирма, образувана от българин, живеещ в Хамбург, чието име не ми беше казано. Неговото участие е с капитал от 50 000 щатски долара. Фирмата „Лотос“ щяла да се занимава с търговия на предмети на изкуството, нумизматика, антикварни предмети. Интересът на Луканов беше базиран на това, че Кольо Попов, който беше негов зет, е заминал на работа в тази фирма[35].

„Лотос“ се занимава с търговия на юбилейни и нумизматични монети, медали, ордени, значки, ценни книжа, репликации. За развитието на тази дейност по предложение на БНБ в сдружение с БВТБ, СК „Монетен двор и ценни книжа“ и „Лотос“ – Виена, в България е регистрирана смесената дружествена фирма „Лотекс“. Тя развива дейност от ноември 1989 г. „Първите ни контакти със западногерманската фирма „Борекс“ доведоха до споразумение за износ на юбилейни сребърни монети за 1990 в размер на 1 млн. западногермански марки“[36], посочва директорът на „Лотос“ Божидар Йорданов. Средствата в левове за купуване на продукцията „Лотекс“ набира от доставка на цигари, които „Икомев” продава на вътрешния пазар на цени на дребно без търговски отстъпки. Със същата докладна Йорданов иска, а министър Христов разрешава „Лотекс“ да продаде намиращите се в складовете на монетния двор медали и ордени за храброст отпреди 9 септември 1944 г, които са с нумизматична стойност. Базираната във Виена „Лотос“ обаче остава в периферията на прокурорските разследвания.

В началото на 80-те години на миналия век НРБ е обвинена в осъществяване на нерегламентиран износ на препарата амфетамин[37], който се произвежда в страната, в композиция с ацетилсалицилова киселина. Обвиненията са отправени от два органа на ООН – от Комисията на Икономическия и социален съвет на ООН (ИКОСОС) по наркотичните вещества и от Международния съвет за контрол върху упойващите средства. Висшето партийно ръководство е принудено да реагира, защото подобно обвинение има изключително негативно въздействие върху страната. Министерството на народното здраве информира с официално писмо Международния съвет за контрол върху упойващите вещества, че от 15 ноември 1983 г. НРБ е преустановила производството и износа на амфетамин. През 1985 г. обаче обвиненията срещу НРБ са подновени. В същото време на територията на страната е организирано производството на друг лекарствен продукт от групата на амфетамините – каптагон[38]. Така комунистическа България се сдобива с печалната слава на страна, която се занимава с незаконно производство и износ на наркотични вещества. С произведения в НРБ медикамент е снабдявана армията на Ирак и различни търговци на наркотици в страни от Близкия и Средния изток, както и в Африка. Интересът на комунистическата власт към производството и износа му е поради високата печалба във валута.
В началото каптагонът се внася официално от оригиналния му производител, западногерманската фирма „Дегуса“ – Хамбург. Човекът, който прави това, се казва Исмет Рашид Тюркмен – Шабан[39]. Той произхожда от кюрдско-сирийски клан и през 70-те години емигрира от Сирия в НРБ. През 1981 г. чрез фирмата на Шабан „Тюркмен“ каптагонът е внесен официално в НРБ от фирмата производител във ФРГ. От България той се реекспортира за Близкия изток на много по-висока цена. След първите вноски Шабан обаче започва да играе ролята само на формален получател на стоката. Според показанията му в заведеното след промените разследване той е знаел, че не може да търгува с каптагон без разрешение на МВТ, и е поискал такова.[40]
Той се среща с Божидар Йорданов, когото познава като служител на „Сокотрейд“, една от неявните фирми на „Кинтекс“. След срещата Йорданов поема продажбата на каптагона, внесен от „Тюркмен“. Шабан получава 25 пфенинга процент, а Йорданов – пазарната разлика. Човекът на „Кинтекс“ обаче помага на Шабан да получи кредит от 5 млн. германски марки от Минералбанк. С тях трябва да се внесат 1 млн. опаковки каптагон от ФРГ. Сделката включва превод на 400 000 долара по резервната валутна програма, а по сметката на „Интерпред“, осигурило гаранцията за кредита – около 150 000 долара. Пратката пристига в София през август 1986 г. От същата година обаче лекарственият препарат каптагон влиза в забранителната листа на Световната здравна организация (СЗО). Каптагонът е поет от „Икомев“.
Пак през 1981 г., когато Исмет Шабан започва официалния внос на каптагон, ДСО „Фармахим“[41] и Химико-фармацевтичният комбинат (ХФК) – София, сключват договор за разработване на технология за производството на каптагон. Това производство в НРБ обаче нарушава патентните права на официалния производител.[42] Осигурява се внос на комплексна линия за производство на лекарствения препарат. Това става със знанието и разрешението на ДС, а продукцията се реализира чрез „Кинтекс“. Генералният директор на оръжейната фирма Иван Дамянов обяснява, че търговските сделки с каптагон до 1985 г. са се осъществявали чрез Трета дирекция „Скрит транзит“ с директори Стамо Хаджийски и Божидар Йорданов. Дейността се извършва съвместно с „Фармахим“ по препоръка и под контрола на Второ главно управление на ДС. В схемата участва ливанецът Абдул Хамид Шамаа, получил българско гражданство, известен още като Виктор Мартин Радев[43]. Началникът на отделение „Крупна валутно-контрабандна дейност“ и „Кинтекс“ в едно от управленията в МВР Стефан Лилов посочва, че до 1986 г. е съществувал договор с Шамаа, който е купил поточна линия. Единствено той е имал правото да продава каптагон и по този начин с част от печалбата е изплащал линията. Продажбата се осъществява чрез „Кинтекс“, а след това чрез фирмите „Олтрейд“ и „Икомев“.
Архивните документи сочат, че производството на каптагон се реализира на три места – в Научноизследователския химико-фармацевтичен институт (НИХФИ) – Дървеница, в Илиянци и в ХФК „Станке Димитров“ (днес в Дупница).
През 1985 г. Трета дирекция в „Кинтекс“ е закрита. Операциите с каптагон обаче, както и останалата контрабанда са пренасочени към „Икомев“. Една от ключовите фигури в тези операции – Божидар Йорданов, разкрива:

Непосредствено след образуването на представителството на „Икомев“ устно ми беше разпоредено от министър Христов да изнеса от страната останалите количества каптагон, които бяха произведени в страната и бяха на Шамаа. Нито аз, нито моите служители имат общо с изнасянето. Нашето участие е било само с оглед намирането на клиентите и получаването на стоката от „Фармахим“ и предаването ? на въпросните клиенти. Въпросът за производството на каптагон е бил разрешен още по времето на „Кинтекс“. Това е било съгласувано с представители на държавните органи и МВР. Известно ми е, че транзитирането на каптагон е било одобрено лично от Григор Шопов. Той е огледал складовите бази и е изказал одобрение. В качеството ми на директор на представителството на „Икомев“ беше заварено едно наследство, свързано с производството и търговската реализация на каптагона[44].

Макар и да получава монополно право да извършва „скрития транзит“, „Икомев“ не е единствената фирма, която търгува със забранения наркотик. Една от външнотърговските централи, която се опитва и осъществява сделки с него, е „Трансимпекс“. Нейният генерален директор Янко Чибуков след промените признава пред следствието, че основните участници в операциите с препарата са служители от 19-а кантора „Реекспортни операции“ в организацията. Генералният представител на „Икомев“ прибавя и имената на още две фирми:

Известно ми е, че около началото на 1986 г. „Маимекс“ организираха производство на каптагон. Подобна дейност се опита да осъществи и генералният директор на „Туристпотреб“ Тачо Станчев[45].

И за двата случая Божидар Йорданов сезира министър Христов.
„Ширио“ е следващата фирма, замесена в износа на каптагон. През 1988 г. от нейно име от „Фармахим“ са купени около 40 000 опаковки. Сделката се движи от Господин Николов[46], бивш служител на „Кинтекс“.
Най-големият конкурент на „Икомев“ в контрабандата със забранения лекарствен препарат обаче се оказва един агент на ДС. През 1987 г. „Икомев“ открива, че през бургаската митница се изнася пратка каптагон от лицето Борислав Божилов, известен като Боби Бец. Ето какво посочва за него бившият началник на Шести отдел в Шесто управление на ДС Димитър Иванов:

Борислав Божилов работи като международен шофьор в системата на СОМАТ. В началото на 80-те години създаде собствена транспортна фирма, с която по една-две дестинации успешно конкурираше държавния монополист СОМАТ, главно чрез подкупи. Беше си купил диплома за висше образование от Финансово-стопанския институт в Свищов, движеше се спокойно сред елита на държавата и когато го арестувахме, беше с мерцедес, по-нов модел от тези на членовете на Политбюро. Възможностите му за далавери и корупция в голяма степен се дължаха на връзките му в Държавна сигурност[47].

Димитър Иванов разкрива, че Боби Бец е нещатен сътрудник на транспортния отдел на Второ главно управление, „имаше служебни карти на ДС и на КАТ, които размахваше наляво-надясно”[48]. През 1983 г. Божилов е арестуван от служители на Шесто управление и съден за корупция. Пред следствието след 1989 г. Борислав Божилов разкрива подробности за търговията с каптагон, които отвеждат до хора от върховете на властта. След започване на разследването бившият министър Христо Христов споделя с Божилов следното:

През 1986 г. или 1987 г. се е състояло съвещание на генералните директори на фирмите производителки с участие на търговските по повод на осъществяването в страната на производство на каптагон и подобни на него медикаменти фалшификати. Съвещанието е ръководено от Андрей Луканов. Христов ми каза после, че на това съвещание е било утвърдено становището за продължаване на производството[49].

Генералният представител на „Икомев“ също говори за срещи на високо равнище, на които са поставяни въпросите около незаконната търговия със забранения каптагон:

При Петър Младенов беше проведена среща по повод публикации в западната преса, които свързваха името на Тодор Живков с незаконен трафик на злато. Присъстваха Младенов, министър Христов, ген. Величков, ген. Иванов, министър Георги Танев и аз. Младенов повдигна въпроса, но аз му отговорих, че златото е законна дейност, но много по-опасен е въпросът, свързан с търговията с каптагон. Срещата беше през 1988 г. Ние вече бяхме спрели търговията с него. Младенов и ген. Величков подкрепиха това становище. Тогава Христов отговори, че наистина е ставала търговия, но нека Петко Данчев отговори защо все още се произвежда каптагон[50].
           
След започване на следствието за контрабандата с каптагон  Борислав Божилов и Божидар Йорданов се подвизават във Виена. Там двамата се срещат, като Йорданов е придружен от генералния директор на „Тератон“ Младен Мутафчийски. Божилов им казва, че е уредил делото да бъде спряно, но след това то било възобновено. Той е предупреден да не говори пред следователите излишни неща. Боби Бец посочва в показанията си:

Йорданов поиска да се обадя на Красимир Саманджиев, който да разговаря с началника на Главното следствено управление ген. Леонид Кацамунски за спиране на разследването. Йорданов беше покровителстван в цялата си дейност от бившия заместник-министър на вътрешните работи ген. Саманджиев[51].
           
През 1993 г. Прокуратурата на въоръжените сили прекратява секретното дело за незаконното производство и износа на забранения препарат. Никой не е изправен пред съда. Мотивът на прокуратурата е, че към онзи момент каптагонът се води психотропно, а не наркотично вещество, и не се преследва от Наказателния кодекс.

Крахът на комунистическата система в България в края на 1989 г. не спира контрабандата. Политическата промяна води до „приватизиране“ на действащите канали, по които дотогава с държавно-партийна опека е осъществяван „скритият транзит“. Един строго секретен документ на Националната служба за защита на конституцията (НСЗК)[52] от 1991 г. разкрива как към тази дата е продължило функционирането на системата. Механизмът за осъществяване на контрабандата е същият, който е изграден през 1985 г., но през следващите години е развит и усъвършенстван. Той включва следните основни елементи:

-          фирми, изнесени в Западна Европа, осъществяващи търговски връзки с чуждестранните клиенти по получаването и транспортирането на стоки за България и извършващи разплащания с тях. Те извършват и закупуването на стоки и експедирането им за България за своя сметка със средства, преведени в чужди банки по-рано, или със средства от печалбата от извършваната дейност;
-          представителства на задграничните фирми в България, които получават стоките на територията на страната. Те извършват документалното им оформяне с митнически, товарни и други документи. Складират стоките, като ги преопаковат, преразпределят, пренатоварват и реекспортират. Лицата от тези фирми инкасират парични средства от клиентите при износа на стоките и ги превеждат на лицата от първата група, като отчисляват комисиона за извършената реекспортна дейност;
-          клиенти (фирми и лица), получаващи стоките като „краен потребител“;
-          чуждестранни фирми, извършващи „скрит транзит“ от Западна Европа за Турция и Близкия изток, като използват за транзитиране създадената организация на конспиративни начала.

Каналът има строго определена структура и йерархия. При него са спазени следните принципи:

-          запазване на конспирацията, тъй като „скритият транзит“ се извършва в нарушение на международни правни норми и по същество представлява контрабанда. По този начин се цели да не се компрометират държавни предприятия и ведомства и страната като цяло;
-          дейността се провежда от името на чужди фирми и почти „нелегално“ от българските власти под прикритието на обикновен транспортен транзит или друга търговска дейност. За целта са създадени чуждестранни фирми в страни от Западна Европа, които са със 100 процента български капитали и с представителства в София и други страни;
-          контролът (административен и финансов) над фирмите е максимално ограничен.

След промените „Икомев“ и „Лотос“ продължават да извършват „скрит транзит“. И двете фирми се ръководят от Божидар Йорданов. Той осъществява връзките с клиентите, транзитиращи през България, както и купува стоки за своя сметка, които по каналите се внасят в страната и се реализират без заплащане на мита и акцизи. Българското разузнаване не посочва точно изражение на печалбите, но ги определя като огромни. НСЗК е засякла търговски връзки на Йорданов с фирмите „Тексас Трейд“ – Далас, САЩ, „Интко Ханделс“ – Мюнхен, Германия, „Томикс Оверсиз“ – Никозия, Кипър. За транспортирането на стоките той използва чужди фирми – „Комет“ и „Белго Транспорт“ – Антверпен, Белгия, „Мундотранс“ и „Имтрако“ ЛТД – Швейцария. Йорданов действа от Виена, Австрия. Българското контраразузнаване има поглед и върху лицата и фирмите, които работят в страната. Те на практика са заменили някогашните представителства на българските задгранични фирми, използвани като пощенски кутии за прикритие на контрабандната дейност. Тази нова група от фирми и лица притежава вътрешна организация и структура, изградена върху следните елементи:

-          представителства на чуждестранни фирми в България с офиси и средства за връзка;
-          складова база;
-          транспортни средства;
-          митническо осигуряване.

НСЗК определя като ръководител на тази група Господин Николов. До 1982 г. той е служител в МВР-ДС, след което преминава на работа в „Кинтекс“. Между 1984 и 1987 г. работи в казиното в хотел „Витоша – Ню Отани“ (днес „Кемпински хотел Маринела“). Там се свързва с Абдул Хамид Шамаа (Виктор Мартин Радев). Пенсиониран е като инспектор в „Балкантурист“. Той е представител на фирмите „Голдън Импорт Експорт“ – Делемонт, Швейцария, и „Уест Стар“ – Мюнхен, Германия, в София. Тези фирми фигурират като вносител и износител на пристигащите в страната стоки. Николов осъществява връзката с Божидар Йорданов, контролира и разпределя стоките.
Складовите бази са в кв. „Горубляне“, където телефоните се водят на фирмата „Олтрейд“, на бул. „Вапцаров“ в София, в с. Лозен и в кв. „Илиянци“, както и в безмитната зона на пристанище Бургас. Там получените стоки се разтоварват, разпломбират се и наново се пломбират, след което се товарят в тайници на други транспортни средства и се изнасят през граница. От складовете част от стоките се продават директно на клиенти, които ги пласират на вътрешния пазар, без да се заплащат акцизи и мита. Лицата, които обслужват складовете, отговарят за освобождаването на стоките от митниците и придружават товарите до изходните пунктове. Те са бивши или действащи митнически служители, които до края на 1991 г. са имали статут на специални митничари, обслужващи дейността на „Икомев“ и други фирми по линия на „скрития транзит“. Основните митнически позиции на канала са на митниците на Аерогара – София, ГКПП Калотина, ГКПП Кулата, ГКПП Капитан Андреево и пристанище Бургас. Използват се създадените връзки с началниците на тези митници и работещите там митнически служители. Връзките стигат до ръководството на Главно управление „Митници“ при Министерството на финансите.
Основната дейност на канала обаче се осъществява от друга група. Тя е съставена от лица, които са определяни като международни контрабандисти, регистрирани от полицията в различните държави. Те са предимно от турски и арабски произход, осигуряват доставката на стоките от Западна Европа и обезпечават движението на товарите след излизането им от България до крайните дестинации в Турция и страните от Близкия и Средния изток. В строго секретната справка на българското контраразузнаване са посочени три основни фигури. Първият е Йомер Марсан с регистрираната от него в Мюнхен, Германия, фирма „Интко Ханделс“, която има филиал в София в парк-хотел „Москва“. Вторият е Хикмет Севджан, собственик на фирмата „Бимекс“ със седалище в град Нойсес, Германия, и представителство в София. Той е получил българско гражданство, а търговските му контакти са изградени от Лондон през Истанбул и се простират до Сингапур. Третата фигура е Джамшид Шакери – иранец, получил също българско гражданство и живеещ в София. Негова фирма е „Иран – Импорт – Експорт“. Българското контраразузнаване засича, че част от стоките преминават през представителствата на фирмите „Уест Стар“ и „Голдън Импорт Експорт“ в Пирея и Солун. Цигарите например тръгват с камиони от Антверпен чрез представителствата на „Уест Стар“ в София и Пирея за фирмата „Томикс Оверсиз“ – Никозия, Кипър. Същевременно от „Томикс“ се внасят с кораб през Варна цигари за фирмата „Голдън Импорт Експорт“, които впоследствие се изнасят с кораб през Бургас за фирмата „Дубровник Спед“ – Риека, Югославия. И в двата случая за преглед на стоките е посочена митницата на аерогара София, а декларатор е Господин Николов.
НСЗК прави следните изводи:

-          задграничното звено сключва сделки по доставки на стоки и осигурява транспортирането им до България по легални пътища;
-          вътрешното звено приема стоките, складира ги, преопакова ги и ги пренатоварва на друг транспорт и осъществява износа по два начина: първият е с действителни транспортни документи, но за фиктивни дестинации, а вторият – чрез укриване в тайници на транспортни средства или чрез нелегално натоварване на морски съдове, като се създават камуфлажни документи за извършен обратен износ за отчитане пред българските митници.

И в двата случая движението на стоките в България от граница до граница става с оформени митнически документи, но извън България те стават предмет на контрабанда. Паричните постъпления за канала са от комисионите при извършването на „скрития транзит“ и от реализацията на стоки.
НСЗК заключава, че „каналът е изграден с държавни средства, изнесени зад граница в законспирираните фирми, и същевременно се използва за обращение на „мръсни пари“ – получените от продажбата на стоки, минали по пътя на „скрития транзит“, и приходи от реализацията на наркотици и други стоки, поставени под особен международен контрол“[53]. Така приключва приватизацията на контрабандните канали на ДС.

Освен задграничните фирми по линия на „скрития транзит“ Държавна сигурност използва и същата форма на прикритие при заобикаляне на технологичното ембарго, наложено от Запада. Дейността на тези фирми също е дълбоко засекретена и е извън контрола на МВТ, осъществяван над обикновените търговски дружества с българско участие зад граница. Фирмите, използвани за заобикаляне на технологичните ограничения, стават известни след промените през 1989 г. като т.нар. „неявни фирми“ на Първо главно управление на ДС. Създаването им започва през втората половина на 70-те години и продължава през 80-те. Образувани са от научно-техническото разузнаване (НТР) към Първо главно управление на ДС за прикриване предимно на тайни ембаргови операции.
Основната подготовка на оперативните работници и по линия на НТР се извършва в специализираната разузнавателна школа на КГБ в Москва, където се обучават от по-големия „брат”, специализирал се в кражбата на западни технологии за милиони, а двете структури обменят информация по линия на научно-техническото разузнаване.
През втората половина на 70-те години бързо издигналият се до Политбюро на ЦК на БКП Огнян Дойнов оглавява ръководството на работната група за координация и внедряване на научно-техническия прогрес. Тя е оперативният орган на Партийно-държавната комисия по научно-техническа политика с председател Тодор Живков. От 1977 г. Дойнов поема стратегическото ръководство на НТР до 1987 г., когато Андрей Луканов заема мястото му.
През 1980 г. Политбюро на ЦК на БКП издига научно-техническото разузнаване в самостоятелно управление в рамките на Първо главно управление на ДС. За да се осигури изпълнението на новите задачи, Политбюро го подсилва кадрово, като щатният състав от 98 оперативни работници към 1980 г. е увеличен двойно. НТР извършва разузнавателна дейност в САЩ, Япония, ФРГ, Англия, Франция, Италия, Австрия, Канада. От същата година обсегът му се разширява и на територията на Швеция, Швейцария, Холандия, Индия и Испания.[54]
Целият сектор на българската електроника, включително научноизследователските звена, производствените комплекси и Държавния комитет за наука и технически прогрес (ДКНТП), е поставен под контрола на УНТР. Неговата дейност се наблюдава от специален представител на СССР с достъп до Първо главно управление на ДС, който осъществява пряката връзка с КГБ в Москва. За прикритие служат и външнотърговските организации по отрасли – химия, машиностроене, електроника, биотехнологии, селско стопанство, както и част от задграничните фирми с българско участие.
В МВТ по линия на НТР отговаря Петър Башикаров, бивш кадрови офицер на разузнаването, а след 10 ноември 1989 г. министър в правителството на Андрей Луканов, от 1990 г. и депутат от БСП.Особен интерес представлява дейността на 05 отдел „Ембаргови операции“ в УНТР. Негов началник е Божидар Петров, а заместник е Владимир Серкеджиев, син на дългогодишния началник на отдел 03 „Архив” на МВР ген. Нанка Серкеджиева. Към дейността на отдела пряко отношение има Стоян Евтимов, заместник-началник на УНТР. Той е съветник на Огнян Дойнов и свръзка между НТР и Политбюро от 1977 г., а в един период е и резидент на УНТР в Западна Европа, базиран във Виена.[55]
За реализирането на секретните разузнавателни операции, чрез които се придобиват забранени западни технологии, със секретна Заповед № 234 на МС от 8 април 1975 г. се създава външнотърговското дружество „Индустриално коопериране“ (ИНКО). Неговата основна задача е да осъществява внос на ембаргово оборудване за изпълнение на програмите от стратегическите направления на електрониката и машиностроенето и други технологии, попадащи в забранителния списък на КОКОМ. Освен за прескачането на ограниченията фирмата се използва и за обезпечаване на сложните схеми по плащанията. Въпреки търговските функции щатният състав на ИНКО без изключение се състои от оперативни работници на НТР и негови секретни сътрудници. Главни директори на ИНКО са все лица, свързани с УНТР – Георги Манчев, Красимир Котев, Стоян Евтимов, Стефан Василев (бивш директор на ВТО „Техника“ и резидент в Сингапур) и Божидар Петров. В състава на заместниците влизат Огнян Бозаров, Иван Симеонов, Владимир Серкеджиев и Асен Койнов.
Статутът на фирмата позволява да извършва търговска дейност, като в основата са специалните операции за заобикаляне на ограниченията на КОКОМ. ИНКО е настанено в неугледна на пръв поглед сграда на бул. „Черни връх“ 57 в кв. „Хладилника“ в столицата, но само за вътрешното му обзавеждане са изхарчени 500 000 долара.[56] ИНКО извършва специфична дейност за доставка на различни видове оборудвания по програмите „С“ (електроника) и „С-2“ (технологии за мощностите в завода в Ботевград).
Терминът „неявни фирми“ е използван за пръв път в официален документ именно във връзка с дейността на ИНКО. В строго поверителна заповед от април 1983 г. на министър-председателя Гриша Филипов на дружеството е наредено „да разкрива свои неявни фирми в Западна Европа и в други оперативно интересни райони за извършване на търговско-производствена дейност, като се използват основно средства във валута, натрупани от специфична реекспортна дейност на дирекцията“[57].
Тези операции се съгласуват с министъра на външната търговия и с министъра на вътрешните работи. Секретният документ указва „участието на българската страна при извършваните от фирмите инвестиционни или организационни разходи да се представя по неявен път чрез доверена фирма, като се осигурява изцяло контролът от нашата страна“4. Ръководенето на доверената фирма се осъществява чрез упълномощени служители на ИНКО, а административно-финансовият контрол е възложен на Министерството на финансите и на МВР. По това време ИНКО има изградени търговски бюра зад граница, концентрирани във Виена, Франкфурт, Токио и Москва, и получава допълнително увеличение на щата. Ръководителите на бюрата също без изключение са или оперативни работници, или секретни сътрудници на УНТР. Вносът на ембарговото оборудване се осъществява по канали и източници, осигурени и контролирани от разузнавачите в УНТР и Центъра на Първо главно управление на ДС. Средствата за комуникации са секретни – оперативна поща, шифрограми и радиограми.
На голяма част от разузнавачите, прикрити като търговски състав, са осигурени паспорти с многократни изходни визи, а на заместник-директорите и на директорите – дипломатически паспорти. Специалният статут на предприятията на УНТР позволява редица плащания да се извършват в брой. За целта сумите се оформят като дипломатически багаж и се изнасят от оперативните работници зад граница. На колко общо възлизат валутните средства, отпускани по тази линия на Първо главно управление на ДС, не е известно. Със сигурност става въпрос за десетки милиона долара. Практиката в разузнаването е изисквала залаганите за изразходване суми да се отбелязват в съответните оперативни дела. Съществува и втори източник на вписване – специални оперативни тетрадки, чрез които са се правили заявките за необходимите средства. След ноември 1989 г. на оперативните работници в Първо главно управление на ДС с устни заповеди е наредено да прочистят водените от тях разработки от доказателства, насочващи към изразходваните средства. Съдбата на оперативните тетрадки също е неизвестна.
Показателен за моралния и професионалния упадък на УНТР в последните години на комунизма е фактът, че за периода 1987–1990 г. в ИНКО не е направено нито едно оперативно съвещание. Ръководството му не подготвя нито оперативни планове, нито отчети. Контролът от страна на УНТР и Центъра (Първо главно управление на ДС) е формален, не следват никакви санкции. Това води до ситуация, в която служителите на ИНКО се поставят в привилегировано положение спрямо останалия оперативен състав, който с насмешка ги определя като „виенските търговци“, интересуващи се само от разточителните задгранични командировки, благодарение на които обикалят света.
Същият статут като на ИНКО е даден и на друго търговско предприятие – „Матхим“, за да работи в областта на химията и микробиологията, както и на дъщерната фирма на „Кинтекс“ – „Авала“. Заедно с ИНКО те са гръбнакът на НТР. Освен позициите си в тях 05 отдел „Ембаргови операции“ ползва за прикритие ВТО „Изотимпекс“, ВТО „Техника“, ТП „Инсист“.
До политическите промени през 1989 г. ИНКО, „Матхим“ и „Авала“ създават редица смесени фирми с чуждо участие. Влизането в сила на Указа за стопанска дейност № 56 от началото на 1989 г. поставя държавните и частните фирми при еднакви условия. Това дава възможност на ръководствата на ИНКО и „Матхим“, въпреки че оперират с държавни средства, да ги използват нецелесъобразно. През февруари 1990 г. Първо главно управление на ДС е закрито, а негов правоприемник става Националната разузнавателна служба (НРС). УНТР също е закрито. Тези структурни промени позволяват предприятията на разузнаването да се откъснат напълно от контрола на Центъра. От страна на търговските предприятия започват да се прехвърлят валутни средства в смесени дружества и да се задържат печалбите от тях зад граница. Редица служители от ръководния състав напускат разузнаването, но не и фирмите, в които работят. Започва и създаването на дъщерни фирми, в които се прехвърлят печелившите дейности на ИНКО и „Матхим“.
Инцидентните опити да се въведе контрол върху дейността на неявните фирми на УНТР са провалени. Така например директорът на НРС ген. Бриго Аспарухов отказва да предостави през 1992 г. по искане на министъра на вътрешните работи Йордан Соколов информация и списък на тези фирми.
След краха на комунизма ИНКО става обект на интензивно източване[58] на общо над 142 млн. лева. Голяма част от служителите на ИНКО продължават бизнеса в сферата на безмитната търговия, втори просперират като бизнесмени, а някои от сътрудниците на ИНКО се насочват към банковото дело. Бивши служители на някогашното УНТР заемат позиции в различни фирми на химическата промишленост, фармацевтиката, електрониката, ИТ сектора, правни кантори и фирми за недвижими имоти, фирми за селскостопански стоки, транспорт, банково оборудване, охранителна техника, търговия с метали и брокерски къщи, туризъм, търговия с хартии и петролни продукти, както и в застрахователния бизнес.
Източените през Първо главно управление на ДС и подчиненото му Управление „Научно-техническо разузнаване“ капитали са табу за всяко политическо мнозинство и за президентите след промените в България. 


(Поверително разпореждане на Министерския съвет от 1971 г. за освобождаване на Георги Найденов, офицер от Първо главно управление на ДС и ръководител на „Тексим” от „Имекстраком”, първата фирма на комунистическия режим със скрит собственик, регистрирана зад граница през 1961 г. във Вадуц, Лихтенщайн. Източник: Архив на Националната следствена служба.  Кликнете тук, за да видите докумета в целия му размер.)

(Строго секретна заповед на председателя на министерския съвет Гриша Филипов от 1982 г. за разкриване на неявни фирми чрез външнотърговското дружество „Индустриално коопериране” (Инко) на Управление Научно-техническо разузнаване към Първо главно управление на ДС. Източник: Архив на Националната следствена служба. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)


(Писмо на Българската външнотърговска банка до Министерството на външноикономическите връзки и до „Кинтекс” относно прехвърлени задължения от над 8 млн. лева към фирмата „Икомев”, основното неявно дружество, чрез което в НРБ се извършва държавната контрабанда след 1985 г. Източник: Архив на Националната следствена служба. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)


(Лично строго секретно решение на Министерския съвет за скрития транзит (държавната контрабанда) от 1978 г., осъществяван от неявни фирми на Държавна сигурност. Източник: Архив на Националната следствена служба. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.) 




[1] Този брой на дружествата се посочва в документалната книга на разследващия журналист Христо Христов „Империята на задграничните фирми” – създаване, дейност и източване на дружествата с българско участие зад граница 1961–2007 г., Институт за изследване на близкото минало, Сиела, 2009, в която за първи път е проучена документацията на Министерския съвет (МС) за създаването на фирмите в чужбина през периода 1961–1991 г., в която е публикуван „Списък на задграничните фирми” по регистрирането им в различни държави по света. През 1992 г.   Бургас за фирмата „Дубровник степарламентарната подкомисия за установяване на причините за икономическата катастрофа при комунизма посочва, че задграничните фирми са около 390 на брой и в тях са инвестирани около 350 млн. долара. Тези данни се сочат официално в редица документи на държавни институции и са цитирани многократно в пресата. За сравнение в предоставения на Народното събрание (НС) през 2004 г. официален регистър на задграничните фирми от Министерството на икономиката се съдържат 311 фирми, повечето от които са създадени след 1989 г. В регистъра не е посочен размерът на вложените във фирмите капитали.
[2] Цифрата от най-малко 712 млн. долара е спомената в книгата „Империята на задграничните фирми”. В цитираната сума не се включват средствата за заплати, командировки и поддръжка, които значително биха я увеличили.
[3] Вж. Христов, цит. съч. Втората и третата група са разгледани в главата „Фирмите на външнотърговските дружества и опитите за връщане на изнесените капитали зад граница след краха на комунизма”.
[4] Операциите на някои неявни фирми на ДС за незаконно придобиване на държавни средства са разгледани и в главата „Корупционните схеми при източването на ДЗУ”, тъй като имат пряко отношение към разграбване на активите на гиганта на електрониката – завода за „Дискови и запаметяващи устройства” в Стара Загора след 10 ноември 1989 г.
[5] Архив на МВР (АМВР), ф. 2, оп. 3, а.е. 167, л. 47, строго секретна справка на Второ управление на КДС относно „Контрабандната търговия, вършена от ДСП „Тексим“, ДСП „Булет“ и някои други търговски централи“, от 23 февруари 1966 г.
[6] Пак там, с. 42.
[7] Държавна агенция „Архиви” (ДАА), ф. 136, оп. 86, а.е. 650, л. 1, секретно разпореждане № 131 на МС от 8 юли 1966 г. за „Образуване на ново външнотърговско предприятие за износ на специално имущество по второ направление“.
[8] Пак там, т. 446, л. 65, писмо на Ханс-Петер Йеле, адвокат от Вадуц, Лихтенщайн, до Михаил Данов, Търговско представителство на България в Берн, Швейцария, в което се потвърждава заличаването на четирите дружества.
[9] Принадлежността към тоталитарните комунистически служби на дългогодишния министър на външната търговия и министър на външноикономическите връзки в края на комунистическия режим Христо Илиев Христов (1931) е разкрита от Комисията по досиетата на 12 февруари 2008 г. при проверка на членовете на Министерския съвет. Христов е разкрит като резидент „НАЙДЕНОВ” на Пето управление на ДС (Управление безопасност и охрана, УБО) от 1953 г., а след това и като щатен служител на Второ управление на ДС (контраразузнаването) от 1960 г., на Комитета за Държавна сигурност (КДС) и на Първо главно управление на ДС през периода 1964–1979 г.
[10] АНСлС, дело № 4/1990 г., т. 42, л. 34–35, протокол от разпит на Христо Христов от 10 октомври 1991 г.
[11] Пак там, т. 42, л. 58, лично строго секретно решение № 148 на МС от 31 юли 1978 г. за „Скритата транзитна търговия“.
[12] Пак там, т. 42, л. 57.
[13] Пак там, т. 42, л. 73, лично строго поверителен доклад от Христо Христов, министър на външната търговия, до председателя на Министерския съвет Станко Тодоров от 30 януари 1978 г.
[14] АНСлС, дело № 4/1990 г., т. 446, л. 56, строго поверителна докладна записка от Иван Дамянов, директор на ВТО „Кинтекс“, до министъра на външната търговия Христо Христов от 28 септември 1985 г.
[15] Пак там, т. 42, л. 33, протокол от разпит на Христо Христов от 10 октомври 1991 г.
[16] Пак там, т. 446, л. 55, служебно писмо на „Кинтекс“ до отдел „Следствен“ на Главна прокуратура от 15 юни 1993 г.
[17] Пак там, т. 42, л. 49, справка № 1 на Министерството на външноикономическите връзки за реализираните валутни постъпления в несоциалистическа валута по статия „Приходи от специфични външнотърговски операции“ от 22 март 1991 г.
[18] ДАА, ф. 259, оп. 44, а.е. 144, л. 63, оригинална  бланка за цесията на „Икомев“, приложена към писмо на ВТО „Интеркомерс“ до БВТБ относно „Документи, материализиращи нашето участие в „Икомев“ от 5 септември 1972 г.
[19] АНСлС, дело № 4/1990 г., т. 42, л. 74, поверителна Заповед № 1485 от 27 декември 1985 г. на министър Христо Христов.
[20] Законът за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към ДС и разузнавателните служби на БНА, приет през декември 2006 г.,  забранява огласяването на щатни и нещатни сътрудници на ДС по какъвто и да било начин освен чрез комисията, създадена със закона. Нерегламентираното огласяване на сътрудници се санкционира от Наказателния кодекс с глоба от 50 000 лева и лишаване от свобода до три години. Поради тази причина авторът не назовава кадровите сътрудници на ДС (освен официално обявените от комисията) и не посочва в кои управления на ДС са работили, въпреки че разполага с тази информация. Избрано е по-общото определение „кадрови служител на МВР-ДС“, с което не нарушава закона. Изключение правят кадрови служители на ДС, които са станали известни като такива преди влизането на закона в сила, какъвто е случаят с Георги Найденов.
[21] АНСлС, дело № 4/1990 г., т. 42, л. 90, протокол от разпит на Божидар Йорданов от 24 април 1991 г., Виена, Австрия.
[22] Дейността на „Икомев” и някои други задгранични фирми с прикрито българско участие, както и въпросният кредит от 7 млн. долара, са разгледани по-подробно и в главата „Оръжейната търговия”.
[23] Пак там, т. 42, л. 91, протокол от разпит на Божидар Йорданов от 24 април 1991 г., Виена, Австрия.
[24] Пак там, т. 42, л. 54–55, справка от Пламен Цанков, прокурор по следствено дело № 4/1990 г., относно „Фирма „Гардаг“ – Цюрих, Швейцария“ от 15 август 1991 г.
[25] Предложението за създаването й е на Димо Йончев, председател на СО „Битова електроника“ – Велико Търново, до министъра на икономиката и планирането Стоян Овчаров от юли 1988 г. Учредена е през октомври 1988 г. със заповед на Йончев, а името „Тератон“ е съкращение от абревиатурата на „телевизия, радио и тон“.
[26] АНСлС, дело № 4/1990 г., т. 450, л. 5–7, справка на Главна прокуратура за „Тератон“.
[27] Младен Мутафчийски е завършил строително инженерство в София, член на БКП. През 2013 г. Комисията по досиетата обявява неговата принадлежност като секретен сътрудник на Първо главно управление на ДС под псевдонима „МИХАЙЛОВ” от 1980 г. Това става при проверката на кредитните длъжници към Балканбанк, а той е проверен в качеството си на член на Съвета на директорите на фирмата длъжник „Балканинвест” АД. През периода 1974–1979 г. работи в сдружението за представителство на чужди фирми и търговско посредничество „Интерпред“ като специалист в отдел „Контрол, координация и информация“. От 1980 до 1983 г. е инженер в Етиопия на обект „Посолски комплекс“. Там той се сближава с един от ръководителите на етиопските специални служби, който на „чашка” му предава информация за политиката на един от ръководителите на военната хунта след 1974 г. и президент от 1987 г. Менгисту Хайле Мариам. Мутафчийски си предлага услугите на оперативния работник в резидентурата на Първо главно управление на ДС в Етиопия, който докладва в Центъра и така става привличането му. Предаваната от Мутафчийски информация е оценена високо и ДС от своя страна я споделя с КГБ. Документите в досието на Мутафчийски разкриват, че сътрудничеството му е свързано с редица скандали по време на престоя му в Етиопия. През 1983 г. е назначен за оперативен работник на обществени начала в Първо главно управление. От същата година е назначен и за представител на „Кинтекс” в Етиопия до 1987 г. След завръщането си в България продължава работа като главен специалист в Пета дирекция на „Кинтекс“ – „Инженерингова дейност“. След промените става известен като директор на „Тератон” и като бизнесмен, чието име фигурира в управата на „Слънчев бряг“ АД и участва като собственик в множество фирми, свързани с туристическия бизнес по българското Черноморие. Името му нашумява отново през септември 2008 г. след побоя на главния редактор на frognews.bg Огнян Стефанов. Към тази година Мутафчийски е собственик на електронното издание.
[28] АНСлС, дело № 4/1990 г., т. 450, л. 19.
[29] Пак там, т. 529, л. 88, поверителен доклад-записка от министър Христо Христов до Министерския съвет относно „Даване на разрешение за допълнително трудово възнаграждение на персонала на генералното представителство на фирмата Sirocco в НРБ“  от 6 май 1988 г.
[30] Пак там, л. 88–89.
[31] През първата половина на 90-те години Емилиян Гебрев създава няколко фирми, сред които и „Първа българска частна петролна компания“. През юни 2015 г. в българската преса се появява информация, че Гебрев е бил обект на умишлено отравяне с рядко срещана и бързо разпадаща се отрова, в резултат на което е изпаднал в кома и е бил на косъм от смъртта. Инцидентът с представения в информацията като един от най-големите оръжейни търговци в България и собственик на „Емко” ЕООД се е случил след реализирана от Гебрев крупна сделка за износ на специална продукция за Украйна. През 2013 г. „Емко” ЕООД беше единственият кандидат за приватизация на най-големия ни оръжеен завод – ВМЗ – Сопот. Тогава процедурата бе прекратена в последния момент, защото се оказа, че Гебрев не е внесъл определения депозит от 3 млн. евро. Чрез фирмата си „Емко” ЕООД Гебрев е един от седемте кандидати, които през пролетта на 2015 г. закупуват документи за приватизация на държавното оръжейно дружество НИТИ – Казанлък,  преди да се случи  отравянето на бизнесмена.
[32] АНСлС, дело № 4/1990, т. 529-1, л. 51, справка от Емилиян Гебрев, генерален директор на фирма „Ширио“ – филиал София, до Държавния финансов контрол.
[33] Пак там, т. 529-1, л. 16–17, поверителна докладна записка от генералния представител на „Ширио“ Емилиян Гебрев до министъра на външноикономическите връзки Андрей Луканов относно „Дейността и методите на работа на задграничното дружество Sirocco с генерално представителство в НРБ – София“, от 17 март 1988 г.
[34] Пак там, т. 528, л. 134, заключително постановление на НСлС от 20 януари 1993 г.
[35] Пак там, т. 42, л. 38, протокол от разпит на Христо Христов от 10 октомври 1991 г.
[36] Пак там, т. 450, л. 55, докладна записка от Божидар Йорданов до министър Христо Христов от 27 декември 1989 г.
[37] Амфетаминът е психоактивно вещество, което стимулира централната нервна система. Получава се по синтетичен път. Днес в България амфетаминът и неговите производни са обявени за наркотици, а  производството и разпространението им се наказва със затвор.
[38] Лекарственият препарат каптагон действа стимулиращо и се използва за подобряване на психичното състояние на личния състав на армията или полицията при екстремни ситуации.
[39] През 1988 г. Исмет Шабан е награден с орден „Кирил и Методий“ – първа степен. Става един от най-доверените хора на ДС по линия на контрабандните канали. Умира през 1998 г. и е наследен от сина си Фатик Исмет Шабан, сочен за една от основните фигури в трафика на амфетамини и автомобили. Фатик, известен още като Филип Димитров Найденов, прекръстил се в знак на почит към бащата на близкия си приятел Илия Павлов („Мултигруп“), е застрелян през 2003 г. в София. След смъртта му бившият главен секретар Божидар Попов (1997–2000) публично заявява, че Фатик е бил агент на няколко управления на ДС.
[40] Случаят с производството и търговията с каптагон става обект на разследване на Прокуратурата на въоръжените сили по дело № 02/1991 г. Резюмета от показанията на основните участници пред военната прокуратура са приложени по дело № 4/1990 г., където първоначално е разследвано по направление „Скрит транзит“. В главата авторът използва резюмета от показанията на онези лица, които не са разпитани по самото дело № 4, както е в случая с Исмет Шабан.
[41] ДСО „Фармахим“ включва фармацевтичните комбинати в София, Троян, Разград и гр. Станке Димитров – дн. Дупница. След промените софийският завод влиза в структурата на „Софарма“ АД, а тези в Троян, Разград и Дупница – в „Актавис Оперейшънс“ ЕООД.
[42] През 1992 г. журналистката Нина Селвелиева от БНТ за първи път разкрива факти за аферата с каптагона.
[43] Името на Виктор Мартин Радев Шамаа се свързва със създадената през 1990 г.  заедно с МВР фирма „Безконтактни мултиплексорни вериги“ за търговия със специална техника, в която е съдружник. Впоследствие при увеличението на капитала й той е изваден от дружеството.
[44] АНСлС, дело № 4/1990, т. 42, с. 94, протокол от разпит на Б. Йорданов от 24 април 1991 г., Виена, Австрия, , с. 94.
[45] Пак там, л. 101.
[46] След промените българското контраразузнаване установява, че Господин Николов ръководи групата в страната, която пряко отговаря за осъществяването на „скрития транзит“, организиран от ръководителя на „Икомев“ Божидар Йорданов.
[47] Иванов, Димитър. Шести отдел. София: Труд,  2004, с. 163.
[48] Пак там.
[49] Пак там, с. 107.
[50] , АНСлС, дело № 4/1990, т. 42, л. 93,протокол от разпит на Божидар Йорданов от 24 април 1991 г., Виена, Австрия.
[51] Пак там, т. 42, л. 112, протокол от разпит на  Борислав Божилов от 26 април 1991 г., Виена, Австрия.
[52] През първите месеци на 1990 г. структурата на ДС е трансформирана под контрола на БКП в съвременни специални служби. Второ главно управление на ДС е трансформирано в  Национална служба за защита на конституцията (НСЗК), която впоследствие става Национална служба „Сигурност“ (НСС). До 2008  г. тя се намира в структурата на МВР, а след това – в новосъздадената Държавна агенция „Национална сигурност“ (ДАНС).
[53] АНСлС, дело № 4/1990 г., т. 42, л. 7–17, строго секретна справка относно „Действия на лица и фирми при извършване на „скрит транзит“ през територията на Република България“ на НСЗК от 1991 г. 
[54] ДАА, ф. 1Б, оп. 64, а.е. 595, л. 9, строго секретна докладна записка от министъра на вътрешните работи Димитър Стоянов до Тодор Живков, първи секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет, относно „Състоянието и перспективите на развитие на научно-техническото разузнаване“, приложена към Решение „Б“ № 17 на Политбюро на ЦК на БКП от 25 юни 1980 г.
[55] Имената на тези офицери от Управление „Научно-техническо разузнаване“ (УНТР) и заеманите от тях длъжности са оповестени в различни публикации още през 90-те години и публикуването им не нарушава Закона за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към ДС и разузнавателните служби на БНА.
[56] АНСлС, дело № 4/1990 г., т. 613, л. 99, писмо на главния директор на ИНКО инж. Стефан Василев до БВТБ, в което се посочва, че първоначалната сума от 350 000 долара за оборудване е завишена на 500 000 долара със строго секретно Решение на Секретариата на ЦК на БКП № Б 47 от 25 октомври 1984 г. Средствата са осигурени от реекспортна дейност на дирекцията.
[57] Пак там, т. 527, л. 42, строго поверителна Заповед № З-41 на МС от 19 април 1983 г. във връзка с изпълнение на задачите, възложени със Заповед № З-50 от 26 април 1982 г. и Постановление № 44 от 3 декември на МС, свързани с въвеждане на нови форми на оперативна дейност на ВТД „Индустриално коопериране“.
[58] За тази дейност е разследван назначеният през 1992 г. директор на ИНКО Стамен Петров. Един от случаите е свързан със 17 млн. долара, източени от ИНКО, с които бизнесменът Дилян Дорон прави опит за тайна приватизация на банка „Биохим“. При разследването на злоупотребите в ИНКО неговият директор Стамен Петров напуска България. Обявен е за издирване чрез „Интерпол“ и по-късно е открит и арестуван в Португалия, откъдето е екстрадиран и разследван в България.

Няма коментари:

Публикуване на коментар