НОВИТЕ СОБСТВЕНИЦИ НА БЪЛГАРИЯ 26

Иво Прокопиев – част II

16.10.2008

Продължаваме публикуването (с незначителни съкращения) на статия от Вашингтон Таймс, посветена на българския олигарх Иво Прокопиев. Във вчерашния брой разказахме за началото на пътя на магната от родния Разград до в. Пари, за баща му – шеф на любимото ловно стопанство на Тодор Живков и брат му – служител на службите. Отново сме готови да предоставим трибуна и за други мнения и виждания по темата.
“За кратко, след като напуска вестник “Пари”, Иво Прокопиев става изпълнителен директор на “Отечествен вестник”. Изданието е близко до Филип Димитров, тогавашен премиер. Няколко месеца след падането на правителството на Филип Димитров “Отечествен вестник” спира да излиза. Журналистите са уволнени без предупреждение. Без да губи време, Иво Прокопиев заедно с тогавашния началник на рекламния отдел на “Отечествен вестник” Бистра Георгиева съосновава седмичника “Банкер”. Прокопиев участва в него за кратко. Журналистиката никога не е била негова мечта, нито пък самият той е смятан за особено добър журналист.
През 1993 г. Иво Прокопиев започва да издава собствен вестник, седмичникът “Капитал”, един от най-пристрастните вестници в България. Вестникът стои в основата на мощна икономическа групировка, която не само прави собтвеника си приказно богат според бъгарските стандарти, но и разпалва в него аспирации към политическа власт. Какъв е източникът на този начален капитал преди 15 години никой никога не е питал; въпросът не се задава и днес.
Иво Прокопиев е знаел, че по времето, когато Комунистическата партия е раздавала куфарчета на няколко избраници, държавните ресурси са преразпределени. На въпроса къде е бил той през този период, отговаря: “Никъде. Бях студент. Продавах картофи на пазара.” По онова време в България се отглеждат и продават значително количество картофи. Преди да бъде убит в Амстердам, друг български бизнесмен – Константин Димитров, познат като Самоковеца, също твърди, че е натрупал милиони от картофи.
В началото и средата на 90-те години Иво Прокопиев и вестник “Капитал” са синоним на нуждата и стремежа към демократични промени в България. След тежката финансова, икономическа и политическа криза през 1996/7 г. социалистическото правителство е свалено и Съюзът на демократичните сили начело с Иван Костов идва на власт. Но мечтите на българите за по-добър живот не се осъществяват. Някои все пак успяват да ударят джакпота и Иво Прокопиев е един от тях.
Всъщност неговият приятел и партньор Филип Харманджиев прави първата “голяма сделка” като приватизира “Дамяница” – най-големият винопроизводител (завод/винарна) в Югозападна България. През лятото на 1997 г. Министерството на земеделието включва държавната фирма “Дамяница” в списъка за приватизация. Веднага след това винарната минава под контрола на Министерството на промишлеността. Министър е Александър Божков, по-широко известен като “Господин 10%”, прочут със своето забележително изказване, че “няма заплата, по-голяма от подкуп”.
Заради приватизационната процедура e основана специалната фирма на работници и мениджъри “Винарна Дамяница”. Тя подписва прватизационния договор с Министерството на икономиката през декември 1997 г., грубо нарушавайки закона и процедурата. Без да свиква общо събрание на акционерите и без знанието на законните собственици, Филип Харманджиев неочаквано става акционер в компанията. Следва друга противозаконна постъпка, която нарушава приватизационнния договор: Харманджиев е назначен за изпълнителен директор на винарната. Изискването е да е работил поне две години във фирмата преди датата на приватизационната сделка. Харманджиев никога не е и стъпвал там, но този проблем е разрешен лесно: издава му се документ, че е работил като експерт в “Дамяница”.
“Преди края на 1997 г. този човек изобщо не е постъпвал във фирмата. Няма го никъде в списъка на служителите по мое време”, заявява бившият счетоводител на фирмата Юлия Халянова. Според нея почти невъзможно е социалните осигуровки на Харманджиев да са внесени със задна дата. Но по онова време никой не е проверявал банковите преводи на заплати и социални осигуровки. Приватизационната сделка повдига и друг любопитен въпрос: защо Министерството на промишлеността подписва анекс, намаляващ цената на фирмата наполовина – от 3 млн USD на 1,5 млн. USD? Новата цена е смешно ниска, тъй като дори не покрива наличните 2 400 000 бутилки вино от новата реколта, складирани в избата, всяка от които е на цена 1-2 USD за бутилка.
Приватизационният договор определя, че при подписването купувачът е задължен да плати още същия ден 10% от приватизационната цена, т.е. 300 000 USD. Харманджиев плаща 5 пъти по-малко, само 60 000 USD, докато останалата част е платена по-късно с дългосрочни държавни облигации, издадени според специален закон за определяне на необслужван дълг в държавните предприятия и изтъргувани на минимална част от номиналната им стойност.

В следващата част от поредицата - Иво Прокопиев – част III.